Ирина Кирякова

ПСИХОЛОГИЯТА И… АЗ

13697110_10209740484774654_5838718477842261109_n-1

ИРИНА КИРЯКОВА

 http://irinakiriakova.com

На семейството ми

Моят път до психологията бе истинска приказка и незабравимо приключение, потвърждаващо убеждението, че когато търсиш нещо, то също търси теб.

Истината е, че като ученичка, нямах представа какво е психологията като наука и практика, дори не знаех, че съществува подобна професия. Мечтаех обаче да променя света, вярвах, че хората могат да живеят по-добре, да са по-щастливи и сияещи. Винаги вътрешно съм усещала, че ако човек прозре определени дадености и закономерности, би могъл да променя посоката, в която се движи.

В детството си израснах заобиколена с много любов и много приказки – житейски и художествени. Всяка приказка за мен бе път, възможност, модел за подражание и източник на вдъхновение. Съвсем естествено ми хрумна, че начинът да променя света към по-добро е чрез писане.

Открих и повярвах в способността да се изразявам чрез белия лист благодарение на преподавателката ми по литература в гимназията Росица Димитрова. Тя е учител в най-широкия и дълбок смисъл на тази дума, за което съм й безкрайно благодарна. Не само насърчаваше и поощряваше това, да пишем, но най-вече ни стимулираше да мислим и да търсим форма да изразим и проявим себе си по най-добрия начин.

Не можех да се възприема като писател, обаче някак ми изглеждаше самотно и откъснато от живия живот. Аз обичах да общувам, да се свързвам, да е ново и различно всеки ден и така стигнах до идеята, че ще стана журналист. Кандидатствах, но не влязох журналистика, балът ми стигна за педагогика. Реших да се запиша и да се прехвърля журналистика впоследствие, като записах паралелно с педагогиката едногодишен курс по журналистика.

Нямах търпение да започна да работя и ми хрумна, че искам да направя проучване и поредица от интервюта сред просяците по улиците – как са стигнали до това състояние, какво в живота им се е объркало толкова, какви хора са били… Работеше ми се. Излязох с един тефтер и идеята за този вид интервю и само след няколко крачки попаднах на един около 50-годишен мъж с патерици, който просеше пред храма „Св. Седмочисленици”. Той ми се довери и започна да ми споделя съдбата си, която, както можете да предположите, бе изпълнена с трудности и травми. Стояхме под върбата сред гълъбите, забравих за тефтера и интервюто, друго ме вълнуваше и се надигаше в душата ми. Как бих могла да помогна – въпросът не спираше да настоява, – как този човек можеше да живее по-добре… Попитах го какво е най-голямото му желание, има ли мечти. Отвърна ми, че има дъщеря на 12 години, която е прекъснала обучението си след първи клас, защото не се справяла, а и не можел да й осигури почти никакви условия. Не му тежеше неговата съдба, тежеше му, че не може да помогне на детето си. Ами, нали учех педагогика в този момент – ето го мястото и ето го смисъла. Предложих му да се срещна с детето и да започнем занимания, които евентуално да му дадат шанс да се върне в училище.

След два дни тя се появи – едно невероятно красиво момиче, пълно с недоверие и съмнения. И започнахме да се виждаме с обща мисия – да се върне в училище.

Тази история продължи с изненадващи разклонения и приключения, но ще я спра дотук, тъй като ще се отклоня много.

Обучението ми по журналистика започна да ме разочарова, не бе това, което очаквах. Говореха повече за сензации и помпозни заглавия, отколкото за идеали и възпитание на ценности – не всички, разбира се, но това преобладаваше. Направих няколко репортажа, които ги публикуваха, но отрязаха най-красивото и ценно за мен в тях. Започнах да осъзнавам, че май няма да е това пътят.

Постепенно се завърнах към една от детските си мечти – да бъда актриса. Ами да! – казах си – това е начинът: ще играя, ще бъда всеки път различна и разнообразна, ще преживявам безброй нови емоции и ще провокирам хората в салона, те ще изживяват катарзис и ще се променят, ще се изпълват с вяра и вдъхновение, ще искат да са по-добри! Изкуството – какъв по-прекрасен начин да въздействам на света! Обзе ме ентусиазъм. Обожавах киното, театъра, музиката, картините, книгите, танца – всяко изкуство. Родителите ми бяха малко уморени от постоянните ми нови идеи и нужди, но за пореден път ме подкрепиха. Те самите са творчески личности и вероятно долавяха в моите лутания нещо познато. Творецът винаги се съмнява и търси.

Благодарение на Недялко Йорданов и Ивана Джеджева имах щастието да срещна Мария Карел, която се зае да ме подготвя за изпитите в НАТФИЗ[1]. Една невероятна жена и актриса, която не просто ме подготвяше за изпитите в театралната академия, но и за тези в житейската. Ще пропусна част от подробностите и стъпките и ще се озова направо в първи курс Актьорско майсторство при Велко Кънев. Този душевен титан, неизчерпаем творец и изключително деликатен човек, от когото научих безкрайно много, преживях също толкова и прекарах една незабравима година. Този човек, който ми показа, че имам да кажа повече без думи, отколкото с тях, който ме научи, че мога да разсмивам хората и да се надсмивам над себе си, той – огромен, изпълващ, добър. Липсва…

И още един изключителен пример и учител, до когото имах шанса да се докосна в тази първа година и чиято липса винаги ще усещам – Асен Кисимов – бате Асен! Асен не започваше да води час, ако някой от групата не бе добре. Даваше самостоятелна работа на всички, сядаше до онзи от нас, който бе посърнал и с невероятния си мил и топъл глас казваше: „Кажи, моето дете, какво има, ще го измислим някак!“ Усмивката му бе повече от лечебна. Той можеше да е учебник по психотерапия, без да я бе изучавал някога.

През тази година срещнах прекрасни хора, преживях вълнуващи ситуации, обогатих се – с емоции, със знания, с приятели, с красиви спомени, с умения, вяра и… един проблем. Всичко бе прекрасно, но не бе точно това, което си представях и за което мечтаех, липсваше ми нещо. Нямаше как обаче да кажа на родителите ми, че отново не съм си на мястото, защото бях им създала достатъчно главоболия с постоянните си търсения. Реших, че ще играя хорото докрай и толкова.

Паралелно с професионалните ми търсения в личен план нещата се развиваха добре – имах човек до себе си, който ме обичаше и ми даваше сигурност и спокойствие. И така в края на първи курс по Актьорско майсторство, когато по пластика се учехме да падаме артистично на сцената, аз забременях.

Ако някога съм била напълно сигурна в нещо, то това бе желанието ми да родя това дете – прекрасният ми син, с когото се гордея до ден-днешен!

Бременността се превърна в перфектния мотив да прекъсна обучението си по актьорско майсторство, но естествено, това бе посрещнато от семейството ми със съпротива и голяма доза тревоги и разочарование.

Всичко това ме мотивира да докажа, че не съм се провалила, че мога да успея, и то сама. Започнах да се подготвям за изпити в университета – този път сама, без уроци, без конкретна посока дори. Четях литературните произведения и разсъждавах, пишех си теми, провокирах сетивата си. Знаех, че ще уча, но не знаех какво.

Съдбата се намеси, междувременно отнемайки от живота ми един безкрайно ценен за мен човек – вуйчо ми. Имах изключително силна връзка с него – беше ми приятел и родител едновременно, отвори душата ми за музиката и литературата по един невероятен начин, затвърди в мен усещането, че любовта е смисъла на всичко и… си тръгна. Бях бременна в седми месец, изпитите предстояха. Тази смърт преобърна много неща в живота ми, но най-вече смени гледната ми точка за това, кое е важно и ценно и кое – преходно и несъществено.

Два дни след последния изпит родих сина си и обратно на всички предсказания, че след такава тежка и пълна с трудности бременност, бебето ще е нервно и плачливо. Той бе прекрасен, усмихнат и спокоен. Такъв е до днес.

Влязох „Социални дейности” в СУ „Св. Климент Охридски“ – бе нова специалност и нашият випуск бе първи. Обучението е за социални работници и в програмата има включени много дисциплини, свързани с психологията. Това бе моята „Еврика“. Докосвайки се до психологията, осъзнах, че винаги съм търсела нея – науката за душата, пътешествието навътре в човека, след което той си тръгва винаги нов и по-богат.

Приказката ми се сбъдна – събрах всички свои желания под един покрив – психотерапията. Това бях търсила, това бях бленувала – просто не знаех името му. Психотерапията, която ми дава шанс да правя света по-добър, която ми позволява да съм разнообразна и различна всеки ден, която ме среща с невероятните приказки на хората, която е неспирен процес на развитие, която е общуване и взаимодействие, от което винаги си тръгвам обогатена, която е жива и пълна с емоции и опит. Тя ми дава възможност да пиша, да играя, да преживявам, да се свързвам и отделям, да раста и да се разгръщам, да се уча неспирно – от всичко около мен, да пътувам безкрайно и да обичам всеотдайно… Това не бе откриване на професия, това бе достигане до началото на път – магия, която е с мен до днес и която неспирно ми носи удовлетворение.

От професионалния ми и житейски път дотук осъзнах, че да откриеш мястото си в живота, да имаш отговор на въпроса: Какво правя на тази земя? – е едно от най-значимите прозрения и основа на щастието и удовлетворението. Вярвам в мисията си, вярвам в науката за душата и съм признателна за всяка една крачка, която ме доведе до психологията!

 

Към душата си /с благодарност на науката за душата/

Здравей, Душа, ела да поговорим!

Къде се губиш толкоз дни?

Ще ми помогнеш ли вратата да отворим?

Пристъпвай тихо – разумът ми спи!

 

 

Горкичкият, най-после умори се!

Отказа днес да бди и да командва.

Ела, Душичке, приближи се,

Ще те целуна нежно – виждам, че си гладна.

 

Благодаря ти мила, че си още тук,

Благодаря, че търпелива си и смела,

Благодаря, че издържа на глад и студ,

Благодаря, че пак урокът вместо разумът си чела!

 

Ела да те прегърна Пепеляшке –

Най-истинска сред всичките жени!

Ела, не се срамувай сиромашке –

Гордей се – толкова съдби спаси!

 

Ела царкиньо и робиньо,

Ела да чуя нежния ти глас,

Ела, раздаваща се просякиньо,

Виж разумът дори мълчи в захлас!

 

Да, буден е, но не говори –

Безсилен е пред твойта слабост!

Разбра, че няма нужда все да спори –

Невинаги победа означава радост!

 

Не бой се, Разум, прегърни я –

По-мъдър ще си със Душа в ръце,

Вземи я за невеста и пази я,

А аз ще ви се радвам от сърце!

 

Тъй Разум и Душа живеят оттогаз щастливо

И не на приказка измислена това е краят,

А пътят на едно момиче, преоткрило,

Че не в небето – в сърцето се намира раят!

 

ПОКАНА ЗА УЧАСТИЕ В ПРОЕКТА “ПСИХОЛОГИЯТА И … АЗ”:

Председателят на Управителния съвет на Дружеството на психолозите в България (ДПБ), д-р Пламен Димитров, кани  членовете на ДПБ – регистрирани в Публичния регистър на психолозите в България, – да вземат лично участие в проекта “ПСИХОЛОГИЯТА И…АЗ – Автентични автобиографични разкази на български психолози”.

От 1 януари до 1 ноември 2017 г. – в годината на VIII-я Национален конгрес по психология Пламен ще се среща за открит и задълбочен индивидуален разговор с български психолози, които искат да разкажат в рамките на 1 час за психологията като наука и професия, с която са свързали живота си.

Транскрипциите на автентичните аудио-записи ще бъдат публикувани периодично в Бюлетина и интернет-страницата на ДПБ, а синтезирана презентация с най-завладяващите пасажи ще бъде включена в специализиран уъркшоп “Психологията и …Аз” в програмата на VIII-я Национален конгрес по психология – 2017 година.

Ако идеята ви допада и желаете да участвате, моля, обадете се да уговорим време за среща и разговор. Започваме още на 1 януари 2017 година и така всеки ден до 1 ноември 2017 година. Моля, разпространете тази покана до всички, за които участието в проекта би представлявало интерес.

Пишете ни и кого смятате, че непременно трябва да поканим!

Ще е вълнуващо да го преживеем заедно, нали?

 

Имаме и алтернативни възможности, разбира се.

Изпратете ни своя автобиографичен разказ, за да го публикуваме в рубриката “ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С КОЛЕГАТА” в служебната страница на членовете на ДПБ – http://BPSMembers.wordpress.com

Освен текстове на авторските си разкази, очакваме да ни изпратите в електронен формат снимки, аудио и видео файлове, препратки към публикувани от вас в интернет текстове, Ваши статии и публикации в PDF формат, които предоставяте за свободен публичен достъп и сте съгласни да придружават Вашия автопортрет в рубриката ни “ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С КОЛЕГАТА”. Няма ограничения за обема на автобиографичните Ви разкази, стига да ни изпратите всичко в електронен формат, подходящ за интернет-публикации. Изпращаните от Вас автобиографични разкази ще бъдат публикувани в азбучен ред без редакция и ще могат да бъдат допълвани по Ваше желание с времето. Амбицията ни е да съберем галерия от живи автопортрети, която да стане част от паметта на Публичния регистър на психолозите в България.

Ако желаете да участвате в тази форма на проекта, просто ни изпратете своя автобиографичен разказ “ПСИХОЛОГИЯТА И… АЗ”.

Започваме! Ще е вълнуващо да се срещнем и… запознаем! Моля, разпространете това предложение и до други колеги.

Изпращайте материали по е-поща: office@psychology-bg.org (За “Психологията и… Аз”)

д-р Пламен Димитров, тел. 0888 429 730  е-поща: office@psychology-bg.org

http://BPSMembers.wordpress.com

 

[1] Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“

Реклами